Иронично е, че започнах този блог, тъкмо когато четях 'The perks of being a wallflower' от Стивън Чбоски. Книгата е под формата на писма... писмата на Чарли до безименен приятел. Което много напомня на това, което аз се опитвам да направя в този блог (Чарли си го казва най-добре "It's like all I can do is keep writing this gibberish to keep from breaking apart"). В това отношение главният герой ми е близък. Разбирам чувството да желаеш да споделиш всички мисли с някого... без значение с кого, без значение дали той ще ти отговори (а и Чарли никога не дава своя адрес и истинско име), от значение е единствено някой да прочете мислите ти, написани с най-простите думи, който намериш, издишани думи, прекъснати, накъсани, нелогични понякога.
С това Чарли прилича на мен, но не на мен в този момент, а по скоро на 15 годишното момиче, което бях(обръкана, търсеща себе си, търсеща хората, търсеща... търсеща). Книгата разказва за всичко, което самата преживях в гимназията всички 'големи' влюбвания, всички изпити, които не успях да взема, предметите, които обичах, учителите, които ме вдъхновиха, всички книги, които самата аз прочетох (Спасителят в ръжта), всички хора, на които исках да подръжавам, всичко, което мразех, това, което обичах, всички (провалени) опити да се впиша в обстановката, всички мечти, които имах за бъдещето. Това беше времето, в което не ми трябваше план, в които считах, че бирата в парка е символ на висша свобода, а приятелите ми бяха целият свят за мен.
Именно приятелството е централна тема в самата книга, защото тези хора определят кой ще бъдеш от този момент, с кои хора ще бъдеш приятел, кой ще считаш за враг.Гледам с меланхолия към това мое минало, защото това 15 годишно момиче би се разочаровало от живота ми в момента, представях си го по друг начин... трябваше да имам цел, да изживявам най-великите приключения, да откривам света, да намирам сродни души. Но също така и гледам с удивление и умиление към спомена за своите Патрик и Сам (най-добрите приятели на Чарли), за запознанството с тях, за споделените приключения и болки, за всичко, което гимназията означаваше за нас и което ,дори и да не искахме съвсем, тя ни даде. Изумително е, че те и до днес са тук до мен и не позволяват на света да ме убеди, че оставам сама, че въпреки че границите на световете ни вече могат да се прекосят само със самолети, влакове, и рядко с няколко спирки на автобуса, ние намираме начин да ги изтрием със дълги писма или телефони разговори, с кратки срещи или вечери, отелени специално на пълната кутия със спомени. Надявам се и за Чарли да е така. Някъде във fictional света той е на около 35 и независимо дали живтотът му е точно това, което си е представял, или го е отвел в посока, която не е и сънувал, се надявам Сам и Патрик да са винаги близо до него и да имат още много моменти, които спират дъха и те карат да се чувстваш безкраен.
И няколко неща, които ми харесаха като цитати от самата книга:
Downtown. Lights on buildings and everything that makes you wonder. And in that moment, I swear we were infinite.
I love Twinkies, and the reason I am saying that is because we are all supposed to think of reasons to live.
... this moment will just be another story some day.
I just hope I remember to tell my kids that they are as happy as I look in my old photographs. And I hope that they believe me.
It was the kind of kiss that made me know that I was never so happy in my whole life.
I try to remind myself when I feel great like this that there will be another terrible week coming someday, so I should store up as many great details as I can, so during the next terrible week, I can remember those details and believe I will feel great again. It doesn't work a lot, but I think it's very important to try.
It's much easier to not know things sometimes. Things change and friends leave. And life doesn't stop for anybody. I wanted to laugh. Or maybe get mad. Or maybe shrug at how strange everybody was, especially me. I think the idea is that every person has to live for his or her own life and than make the choice to share it with other people. You can't just sit their and put everybody's lives ahead of yours and think that counts as love. You just can't. You have to do things. I'm going to do what I want to do. I'm going to be who I really am. And I'm going to figure out what that is. And we could all sit around and wonder and feel bad about each other and blame a lot of people for what they did or didn't do or what they didn't know. I don't know. I guess there could always be someone to blame. It's just different. Maybe it's good to put things in perspective, but sometimes, I think that the only perspective is to really be there. Because it's okay to feel things. I was really there. And that was enough to make me feel infinite. I feel infinite...
