Не ме разбирайте погрешно, като казвам "моето"... Нейното би бил по-правилния термин или по-скоро общото ни минало(четиримата заедно, винаги заедно. Сякаш слепени от нещо по-висше... сякаш излезли от света и направили свои собствен, съставен само от смях и дози споделено обичане). Едно минало на светлината (най-вече в очите ни), на любовта (навсякъде около нас), на щастието(така чупливо). Изглежда ми прекалено мимолетно, за да мога да пиша за него листове с истории. Като например онзи път ние, четиримата (кого заблуждавам винаги сме били четиримата) сандвичи в 4 през ноща и сън, най-сладкя от всички щом знаеш, че хората, които обичаш са наблизо. Онзи първи пролетен ден - а беше пролет онова влюбеното време. снимките разкават най-добре. Сякаш от тах чувам и гласовечете и смеха и най-важното усещам топлината на очите. Истината е, че заобичваш хората, които карат най-добрият човек на света да свети. А той правеше точно това. И аз му се доверих... така рядко съм се доверявала на хората, че доверих нещо по-ценно от себе си... доверих му нея (а тя сериозно е най-добрият човек на света).
Къде отиде минало? Сега си с друга(нова, поредна... при теб няма точен термин, нали). На бара и пиеш уиски сякаш нищо не е било, сякаш не ти беше дадена най-добрата възможност в живота, сякаш не я пропиля. Къде нещата се объркаха и счупиха така напоправимо? Тя ти даваше живот и крила ти даваше... и себе си ти даваше цяла. Сега си с друга, горката, знае ли колко си обичал? Знае ли колко си наранил? Осава време само за финални думи, защото играта на 'ще се гледаме тъжно през бара' не ми харесва. Няма да са бъди щастлив (не защото не заслужаваш, а защото знам какво е да тръсиш нещо, което вече си изгубил). Последните ми думи са тези не запазвай нищо от миналото ни (не познавай Т. най-вече...) нямаш право на това. Позволен ти е само спомена, за това какво означава вкъщи, и болката, че никога няма да се върнеш там.
