An Abundance of Katherines

Джон Грийн е един от любимите ми автори. А „Катерините“ беше последният негов роман, които „запазвах“ за по-късно прочитане.  И въпреки, че повечето коментари, който прочетох я представяха като най-слабата му книга, аз далеч не смятам така. Заобичах Колин точно толкова, колкото заобичах Естър („Вината в нашите звезди“ – Джон Грийн).

Колин в случая е главния герой. Той е дете-чудо, експерт в анаграмите и „зарязван“ 19 пъти от Катрин. Романът започва с Колин след като е изоставен от Катрин номер 19. Запознаваме се и с най-добрият му (и единствен) приятел- Хасан, който е любимия ми герой в цялата книга. И с цел оправят разбитото сърце на Колин, те тръгват на пътешествие, което ги отвежда до Гътшот,Тенеси. Там освен, че посещават гроба на Ерцхерцога на Австрия Франц Фердинант, те се запознават с Линдзи Лий Уелс. В началото тя изгежда изключително повърхностна – тя е красива, чете списания за известни личности и е приятелка на типичния американски футболист. Най-хубавата част от романите на Джон Грийн са героите. Всеки лесно може да се отъждестви с тях, а те рядко биват статични и непроменливи през целия роман. Линдзи успява да разкрие истинската си същност въпреки стараха си от нараняване. Колин намира своя „Еврика момент“, а Хасан става по-активен в живота си.

Книгата далеч не е толкова едноизмерна, колкото обещава да е в началото. Тя разказва за „аутсайдерите“, за децата, натоварени от рано със задължението да са специални, за това, че света не приема различните, за историите – интересни или не, който свързват хората.

С безкрайните си референции, и изключително много хумор, „Катерините“ е идеален за моментите, който искате леко четиво. За тези, който искат нещо малко по-емоционално, препоръчвам „Хатиени градове“(Paper Towns) или „В търсене на Аляска“(Looking for Alaska) от същия автор. 

Плажът – Алекс Гарланд

The Beach – Alex Garland

Първа книга за новата година. Наистина започнах да я чета на 01.01. Естесвено е и Най-странната книга, която можеш да четеш през зимата  под завивките, докато каурифера се опитва с последни сили да промени нещо в температурата. А и корицата просто ми "говореше". 

Започнах я защото ми се искаше приключение, исках да си мисля за топло и за плаж и за всички хубави моменти през лятото.  Оказа се, че се влюбих в нея, в идеята за Тайланд, за плажа, за „пътуването“.

„Плажът“ ни запознава с Ричард – Англичанин, пристрастен към приключенията. Всъщност нищо не знаем за историята му как и защо се оказва в Тайланд, той просто е. Без планове, без резервации, хотели, туристически дестинации. През цялата книга много малко се споменава за живота му в къщи – да той има родители, които обича и му липсват, първото си пътуване поема, задради разбито сърце, но нищо повече. Историята му започва от този момент. Започва с Дафи, една карта, и запознанството с Франсоаз и Етиен.

Дафи е добрият дух. Той дава картата на Ричард, след което се самоубива. От тук нататък, той се превръща в постоянен компаньон на Ричард. Той е в халюционациите му, в теориите му за острова и може би щеше да е бъдещето на Ричард.

Спътниците на Ричард са Франсоаз (красива и леко опасна) и Етиен (предпазлив, но очевидно умен).  Естествено има го любовния триъгълник, но той не е отявлен. Франсоаз е толкова красива, че хората спират по средата на разговора си, за да я наблюдават, но за Ричард тя е невъзможна. Той вярва в „правилните неща“. За това ми е доста близък като харатер. Действията му се изграждат на идеята, че постъпва правилно и това се вижда на няколко места в книгата. Той дества както смята, че е правилно. Споделя карта за „Рая“ с хора, който харесва. Точно това довежда и до падението на цялото утопично плажно общество.

Когато героите намират плажа, те намират своята мечта.  На него има много герой и Алекс Гарланд е успял да даде на всеки индивидуалност, всеки има силни и слаби черти.  Там е идеалната утопя от хора, които желаят едно и също нещо. Раят е точно както всеки си го представя – плаж, чиства вода, хора, който се дъражт еди за друг. Този ред обаче не може да бъде задържан дълго поради самата природа на човек. Книгата става малко по-тъмна, по-тежка за четене. За разлика от началото, когато Ричард, Етиен и Франсоаз правят съзтезание по плуване, тук те не са единни. Те стават непознати в опита си да запазят идеята, че перфектният свят съществува. Накрая Ричард отново проявява най-силната си черта в характера-той действа. Действа според вътрешния си компас за справедливост. 

Любими думички: 

"I choose this moment because it was the last time I could pinpoint and think: That was being me"

 "I had ambiguous feelings about the difference е between tourists and travellers" 

"On that trip I learnt something very important. Escape through travel - works. Almost from the moment I boarded my flight, life in England became meaningless. Seat-belt signs lit up, problems switched off. Broken armrests took precedence over broken hearts. By the time the plane was airborne I'd forgotten England even existed"

I stalk you... sometimes

I need to see you are not okey...
and when i do... i need to cry
for you.
for me not being the one to hug your uneasyness away.
for us being vital for each other,for us not being there for each other.

to whom I love and hate and miss and wait

Happy Birthday, love

Честит рожден ден, любов...

Днес тактика на всеки е да ме пита как съм... По дяволите, по-добре от миналата година. Много по-добре. Не че не искам да чуя гласа ти или да ти направя торта... напротив, напротив. Но няма. Запълвам последните минути от днес с писане на най-тъжно не-получената картичка за рожден ден. Не заслжаваш да помня името ти дори, какво остава да запомня рождения ти ден (гласа, усмивката, мириса), но помня. Помня всяка подробност.
Опитвам се да ти направя най-добрия подарък. Този, който ти сам ми направи, за рождения ми ден- да забравя. Това ми каза като сама ти се обадих на рождения си ден, че си забравил. Не зная как успяваш да забравиш важните неща... старая се много, задрасквам те по няколко пъти на ден, но не успявам да те изтрия. Ти упорито си зацапал всяко кътче на душата ми.

Честит рожден ден, любов. Бъди свободен.. нали за това все мечатеш. Усети лекотата на това да не принадлежиш към нищо и никого, усети самотата която идва със свободата.

Обичам те,

Т.

Сбогом

Отиде си...
Не зная в кой момент, но със сигурност вече те няма. Усещам атмосферата си различна. Как сякаш изведнъж всичкия въздух беше засмукан и останах в безвремето със себе си сама. Знам го с такава сигурност сякаш съм видяла как провлачваш крака, куфар в едната ръка и поглед напред. Не се замисляш и за миг... не се обръщаш да си припомниш хубавите моменти(не си от хората, които изобщо се обръщат). Отиваш си, а сякаш отдавна те е нямало. Не се замисляш за мен (това всъщност ме тормози). Окончателно, всичко е прекалено окончателно. Не успях да ти кажа чао или сбогом. Своето сбогуване казахме отдавна, а все висят нишки на недовършеност. Затова пиша, за да се чувствам завършена, а ти може и да не четеш...

Сбогом, Т... Имах да ти кажа толкова неща, но така и не посмях да ти се обадя.. В главата ми се превъртат всички "обичам те", всички "мразя те", които не си чул. И макар думите вече не означават нищо между нас имам нужда да го знаеш. Дано изкараш най-хубавата година от живота си и да намериш частта от себе си, която търсиш от толкова време. Не обещавам да те чакам... дори обещавам да не те чакам, но ако някой ден се срещем, ако някой ден видя усмивката ти, разбивала сърцето ми толкова пъти, или чуя гласа ти отново, ще си спомня само за цялата любов, която изпитвам, а не за болките, които ми причини. Мечтая за ден, в който те видя и ти се хвърля на врата както едно време... може и никога да не се случи... аз просто мечтая.

Обичам те, Т

Няма те

Няма те от толкова много време, че очите ти останаха само лешниково напомняне за вчера.
Няма те от толкова много време, че мирисът ти си тръгна от леглото ми.
Няма те от толкова много време, че устните ми намираха други брегове и ръцете ми се закотвяха в чужди ръце.
Няма те от толкова много време, че на общите ни снимки изглеждам непозната.
Няма те от толкова много време, че забравих как пиеш кафето си сутрин.
Няма те от толкова много време, че започанах да чувам гласа ти единствено в главата си.
Няма те, няма те... вече те няма, а винаги те усещам така близо сякаш си завинаги в главата и сърцето ми.

Нашето минало

Моето минало стой на бара срещу мен... моето минало пие уиски (достатъчно добре го познавам, за да съм сигурна в това). Не ми изглежда променен може би понапълнял. Или това, или злобата ми дава нови очи, с които да го гледам. Само едно се е променило в моето минало... очите му не светят. Познавам онзи израз достатъчно добре. Онзи израз вече не е там.
Не ме разбирайте погрешно, като казвам "моето"... Нейното би бил по-правилния термин или по-скоро общото ни минало(четиримата заедно, винаги заедно. Сякаш слепени от нещо по-висше... сякаш излезли от света и направили свои собствен, съставен само от смях и дози споделено обичане). Едно минало на светлината (най-вече в очите ни), на любовта (навсякъде около нас), на щастието(така чупливо). Изглежда ми прекалено мимолетно, за да мога да пиша за него листове с истории. Като например онзи път ние, четиримата (кого заблуждавам винаги сме били четиримата) сандвичи в 4 през ноща и сън, най-сладкя от всички щом знаеш, че хората, които обичаш са наблизо. Онзи първи пролетен ден - а беше пролет онова влюбеното време. снимките разкават най-добре. Сякаш от тах чувам и гласовечете и смеха и най-важното усещам топлината на очите. Истината е, че заобичваш хората, които карат най-добрият човек на света да свети. А той правеше точно това. И аз му се доверих... така рядко съм се доверявала на хората, че доверих нещо по-ценно от себе си... доверих му нея (а тя сериозно е най-добрият човек на света).

Къде отиде минало? Сега си с друга(нова, поредна... при теб няма точен термин, нали). На бара и пиеш уиски сякаш нищо не е било, сякаш не ти беше дадена най-добрата възможност в живота, сякаш не я пропиля. Къде нещата се объркаха и счупиха така напоправимо? Тя ти даваше живот и крила ти даваше... и себе си ти даваше цяла. Сега си с друга, горката, знае ли колко си обичал? Знае ли колко си наранил? Осава време само за финални думи, защото играта на 'ще се гледаме тъжно през бара' не ми харесва. Няма да са бъди щастлив (не защото не заслужаваш, а защото знам какво е да тръсиш нещо, което вече си изгубил). Последните ми думи са тези не запазвай нищо от миналото ни (не познавай Т. най-вече...) нямаш право на това. Позволен ти е само спомена, за това какво означава вкъщи, и болката, че никога няма да се върнеш там.